Не, че не го знаете и не, че имате нужда аз да ви го казвам, но ей така, за всеки случай, да си знаете. А като му видите сметката – на живота, де – и като го завъртите с главата надолу, става още по-прекрасен.
За това ще ви разкажа днес – за удоволствието от все по-голямата самостоятелност, за щастието да имаш два лева в джоба, но да си платил всички сметки, спорт на децата и дори да си отишъл на театър. За тези простички неща, които всъщност са живота. Защото, колкото и да твърдят, че той се измерва с миговете, които спират дъха, онези, в които дишаш с пълни гърди също не са за пропускане.
И така – преместих се, както знаете, и след година упорстване от моя страна най-накрая си позволих да вляза в стандарта, който ми е по джоба. Защото да се разведеш и да продължиш да поддържаш същото ниво на разходи, което си имал преди това, не е много лесна задача.
Какво получих? Възможността да се справям финансово, без да имам нужда от издръжката, която ми дава бащата на децата. Това да мога да им отделям по-голямата част от тези пари за тогава, когато ще имат нужда от тях и когато той ще бъде в пълното си право (според закона) да им откаже финансова подкрепа.
Не, че съм длъжна да го правя. В крайна сметка никой не е длъжен на децата си. Имаме ги, за да ги обичаме, не, за да им осигуряваме апартаменти, коли и т.н., но това дава и на мен някакво самочувствие, че се справям.
Да, вече не карам голям семеен автомобил и не живея в нов апартамент (макар и под наем). Прибирам се с метрото, влизам в неизмазания вход и се возя на асансьор без защитни врати. Имам дървена дограма, която не обезшумява, но съм щастлива. А, да – имам 16 метра уплътнители за дограмата, които не мога да сложа преди да махна старите, вече прокъсани такива. Само че от две седмици не намирам време да си взема макетно ножче и да извърша тази, на пръв поглед, не съвсем трудна задача.
Онзи ден разсъждавах по въпроса. В живота ми трайно, под една или друга форма, присъстват петима мъже. И на никого от тях не мога да разчитам да ми сложи уплътненията. Сега ми е смешно, но трябва да ви кажа, че миналия вторник виках по повода, обяснявайки на приятелка точно как се чувствам.
Защото е чудесно, когато аз съм винаги на разположение. Дори за неща, за които никой не ме е молил. Не, че се хваля или пък настоявам да получавам толкова, колкото давам, но понякога, когато останеш сам в такива нелепи моменти, може да бъде крайно неприятно като усещане.
След разказа за връзките и за това какво имам аз, някой беше коментирал, че ако си счупя крак, няма как да се обадя на мъжа, с когото по някакъв начин съм. Всъщност не е така. Ако си счупя крака, мога да му се обадя. Но в случая "скъпи, дограмата ни хлопа" не мога. И то не за друго, а защото той счита, че трябва да се науча.
След като съм избрала да се справям и след като искам да доказвам на околните колко добре го правя, значи трябва наистина да мога да се справям с всичко. Забавното е, че ми дава точни указания какво да направя и е склонен да изслуша всичките ми мрънкания – било за колата, било за смяната на крушките или други такива дребни неща. Но ако на него не му изглежда непременно наложителна неговата намеса, ме оставя да се справям. Разбира се и защото знае, че след това съм доволна от себе си.
Но животът ми в момента е най-прекрасен в един друг аспект – децата. Те вече се чувстват съвсем в свои води. Категорично се разделих с ужасното чувство за вина, че съм ги отделила от средата и приятелите им. Чувство, което не ми даваше покой в първите дни.
Вече не си задавам въпроса "Правилно ли постъпих?" Въпреки че знам, че ако не беше правилно, нещата нямаше да се наредят така, че да се случи. Но нали го знаете това вечно човешко колебание "Ами, ако"... Непрестанно се доказвам. Дори пред самата себе си. Не знам за какво ми е тази идея за лично съвършенство, но явно имам нужда да се чувствам успяла поне в едно-две неща. И одобрението на околните не ми е достатъчно.
И така – животът е прекрасен, защото всеки ден ми дава повод да си кажа "Браво, момиче, и това го можеш!" Прекрасен е в часовете между 6:30 сутринта и 21:30 вечерта. След това децата заспиват и, ако нямам дневните си постижения, идва времето, в което пропадам в личните си пропасти. Онези, в които съм натрупала половината легло с дрехи, сложила съм си 4 възглавници и съм си създала усещане за намалено пространство, защото иначе е прекалено самотно. Онези, в които си пожелавам да не остарея сама.
Така, де – няма какво да ви ги обяснявам. Със сигурност можете да се досетите сами. До изгрева, когато животът отново става прекрасен, много смислен, усмихнат и пълен с нови малки върхове за покоряване.
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
Сърдитка
Когато мечтите се сбъдват
Кръговрати
Голямото преместване
Децата
Животът като терапия
Клиники, поликлиники и пропаганда
За връзките и хората
Пояснителен
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 16 | 1 |
