Знаете, че с интерес чета коментарите ви и те малко или повече ме карат да се замисля как може да изглежда дадена ситуация отстрани. Едно ми е чудно обаче... Всъщност не едно, две неща са – първо "Лора се занимава с женени мъже" и второ – изречения от сорта "не разбрах каква е драмата".
Та ми се ще да обясня – драма обикновено няма. Когато разказвам дадена случка, то тя вече е минала, аз съм си преживяла и изговорила страстите и се опитвам да предам резултата от моя урок. Защото всичко в този живот идва, за да ни научи на нещо.
Именно поради тази причина не пропускам да отбележа - колкото пъти съм се зарекла, че нещо няма да ми се случи, то идва до главата ми с двойна сила. И се чудя, не се ли замисляте, че имаме периоди в живота си, които са наситени с уроци в буквалния смисъл на думата? Дори на моменти се виждам как стоя на чин в гигантската стая на Живота и ме изпитват. Обикновено не ме питат дали се занимавам с женени мъже, между другото.
Та в този ред на мисли ми се ще да ви разкажа как днес пътувах в метрото с трима много симпатични, женени мъже. Е, бяха непознати, но при желание от моя страна, явно мога да променя това - ако се съди по коментарите ви.
Наистина ли смятате, че всичко в този живот подлежи на контрол? Никога ли не ви се е случвало да обичате така, че светът да спира да се върти, когато човекът не е до вас? Съгласна съм, че идва време, когато нещата между двама души спират да бъдат ураганни, но това означава ли, че заради единия "здрав разум" трябва да се подложим на нещо, което ще ни направи най-малкото много нещастни? И има ли някой, който може да твърди със сигурност, че въпросният "здрав разум" е правилното решение?
Понякога моралът ни е толкова криворазбран, че се чудя как оцеляваме емоционално в този и без това твърде груб и жесток свят. Четири развода белязаха последните две години от живота ми и в основата на всички стои една голяма любов. Но, ако щете вярвайте, това не е любовта, която единия или двамата от дадена двойка изпитват към други. Това е любовта, която таиш към самия себе си. Желанието за самосъхранение и за един нов вид личностно израстване, ако щете.
Скоро с онзи приятел, който се разведе последен, си говорихме по темата за обещанията за вечна любов. Не можеш да гарантираш на някого, че чувствата ти ще останат непроменени. Не можеш, защото в мига, в който го изречеш, ти не си онзи човек, който го е помислил. При това погледнато чисто биологично. Всеки миг в нас се раждат и умират милиони клетки. Ние се променяме ежесекундно. И нямаме право да се обещаваме и да заблуждаваме най-вече хората, които твърдим, че обичаме.
А мъжът, с когото съм в момента – защо да не се чувства завършен с две жени около себе си? Една, която му дава основи и стабилност, която го поставя на определено място в обществото, с която е преживял толкова истории, от която има деца и една, която запълва онези емоционални пукнатини, които се получават неминуемо при дългите връзки.
Защото понякога, колкото и тъжно да е това, изгубваме пътищата си към емоционалния свят на другия. Защото се променяме с годините. Проблемът идва от това, че често считаме човекът до нас за собственост. Само че никой не може да има никого в този живот. Така е устроен.
А да се оставиш на течението на емоциите е и прекрасно, и опустошаващо на моменти. Но това също е предизвикателство и отношение към самите нас. Всеки прави преценка на личните си нива на комфорт. И ако някои избират уюта на познатото и залагат на компромисите и премълчаването, други разбиват стени с главите си.
Тъй като съм била и от двете страни, смея да твърдя, че нито една от двете крайности не е правилното решение. Просто е важно кое те кара да се чувстваш в хармония със себе си в конкретния момент.
Да се върнем обаче за малко при четирите развода (между които и моят собствен). Най-интересното е, че само един е предизвикан и осъществен от мъжа в семейството. Всички други са плод на желание от страна на жените. Къде отива митът за неверния силен пол, тогава? И за "силата" му, разбира се.
Днес сутринта, докато оставях малката на градина, чух един баща да разказва как жена му му е събрала багажа. Това, което долових от разговора, беше "И кой четири години го води това дете на градина? Тя най-много четири-пет пъти да си е мръднала..." Ахам, казах си, значи това е най-важното – кой води детето на градина. Това ли крепи отношенията между двама души? Колко могат да си бъдат полезни един на друг и до колко успяват да са в симбиоза по проблемите с отглеждането на поколението? Съжалявам, но това не бива да е определението за "най-малката градивна клетка на обществото".
А в заключение мога да кажа само – мъжете не спират да обичат съпругите си. В мига, в който са дали сърцето си наистина, то остава пленено завинаги. И една жена, която знае това, може да задържи мъжа до себе си, въпреки промените, въпреки умирането и раждането на милиони клетки.
Тези, които можем да разлюбваме, сме ние. И това си има простичко биологично обяснение – ние носим живота и трябва да сме максимално гъвкави, за да го съхраним. Твърдението, че мъжът трябва да е по-влюбен в жената, отколкото тя в него, не съм го измислила аз. Но ако това е тайната на щастливия брак, то аз повече няма да се опитвам да създавам семейство. Свалям шапка на онези от вас, които могат да се оставят да бъдат обичани. И малко ви завиждам.
На онези, на които ще им се сторя твърде разпиляна в мислите си, се извинявам предварително. На другите – кажете кой номер сте в класа на Живота и дайте да си прегледаме оценките!
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
Сърдитка
Когато мечтите се сбъдват
Кръговрати
Голямото преместване
Децата
Животът като терапия
Клиники, поликлиники и пропаганда
За връзките и хората
Пояснителен
Животът е прекрасен
Как се подарява щастие?
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 24 | 3 |
